Стига си го мислил, просто го направи!

В нашето семейство сме големи любители на ските. Запалихме се преди няколко години и един по един се научихме да караме. Живеем в Пловдив, планините са ни на една ръка разстояние и можем да ходим много често. И ние го правим, особено тандема аз и моя син почти всяка събота или неделя сме някъде по пистите.

Ако си скиор знаеш много добре за какво невероятно удоволствие става въпрос. Да излезеш от града още по тъмно докато всички спят, да караш към заснежената планина правейки планове по коя писта първо ще се спуснеш, и нетърпението ти да нараства с всяка минута, да видиш как слънцето се показва над върховете, да се качиш най-отгоре и да погледнеш невероятната красота под теб ... Спускането надолу е само малка част от цялото изживяване. Дори сега като пиша и ме обзема нетърпение кога ще дойде следващата зима.

Ако си от онези, които са на вълна „Аааа, не, ските не са за мен“ те съветвам да пренебрегнеш за малко предубежденията и страховете си и просто да опиташ. Повярвай ми, няма да съжаляваш.

За радост ските и цигарите са някакси несъвместими, не че няма пушачи сред скиорите, но са по-незабележими и рядко някой може да ти скапе настроението като ти развали чистия въздух с облак дим.

Но не за ските ми се иска да ти разкажа сега, въпреки че темата е изключително приятна, а за един житейски урок, който получих от моя 10 годишен син при един от скиорските ни излети.

Беше тази зима, по някаква причина ни се отвори възможност да отидем на ски през един делничен ден и ние естествено, решихме да се възползваме. Този път не можехме да тръгнем рано сутринта както обикновено, а щяхме да отидем около обяд.

Сутринта обаче нещо се позабавихме, времето напредна и аз взех да размислям дали това, което сме решили е правилно и започнах да уговарям дребния да не ходим днес, а да го отложим за другата седмица. Естествено срещнах твърдия детски отпор на това мое желание, но веднага му извадих серия железни аргументи в защита на разумното си решение:

- Ако тръгнем сега може би ще закъснеем за следобедното каране, защото все пак пътя е дълъг, а ако закъснеем няма да има много смисъл да караме.

- Не се знае какво ще е времето в планината , защото нещо го даваха да превалява.

- Пък и нали миналата седмица ходихме, така че какво толкова.

- И слушай ме сега като ти казвам, аз съм по-голям и ги разбирам по-добре нещата.

Срещу всички тези мои разумни и логични доводи моят син имаше само едно „Ама нали искахме да отидем на ски днес, защо да не ходим!“ което за мен естествено не беше нито разумно, нито логично.

Така се разправяхме още малко и тъкмо аз излагах поредния разумен довод, с който да взема превес в спора, когато моят син извади от дъното на детската си душа едно изречение, което се превърна в истински житейски урок за мен:

Тате, стига си го мислил, давай да тръгваме!

И допълни: ако закъснеем ще караме по-малко, а пък ако времето е лошо няма да се качваме по горните писти. Много искам да отидем!

Погледах го няколко секунди и ... тръгнах. И имах около 2 часа за размисъл по темата за децата и възрастните.

Ние, възрастните сме толкова обременени, толкова натоварени с предубеждения, притеснения и страхове, толкова ограничени от собствените си ограничения. За всяко нещо първо мислим какво ще стане ако не стане, какво ще загубим, а не какво ще спечелим, защо да НЕ го направим, вместо защо да го направим. Толкова сме разумни и логични, пресмятаме всичко не с един, а с няколко хода напред като шахматисти. Живеем с мисълта за утре, а пропускаме днешния ден. За нас всяко нещо, което правим трябва да е оправдано, да си заслужава, да е правилно по някакъв наш измислен кодекс на правилното и неправилното. Вършим не това, което искаме, а това, което трябва, ръководени много повече от разума, отколкото от чувствата и желанията си. И за всичко мислим и се притесняваме, вместо просто да го направим.

Има една мъдра мисъл в този дух: Животът е това, което се случва докато кроим планове!

Мъдро и тъжно, нали? Сигурно го е казал някой човек, на който животът му е минал в кроене на планове за бъдещето, вместо да живее в настоящето ...

За радост децата нямат проблемите на възрастните и затова са толкова чисти и щастливи. Те правят това, което искат без да се интересуват дали е разумно или правилно, без ограничения и притеснения, без сами да си поставят прегради, които после да преодоляват. Те действат без да разсъждават дали сега е времето и мястото за това, което желаят. Когато скочат не мислят дали ще паднат, а колко далеч ще се приземят. Децата живеят сега, докато ние, възрастните, кроим планове.

Тъжното е, че и ние сме били така безгрижни и щастливи преди живота да ни натовари с такава камара от проблеми и притеснения, от която не можем да помръднем. Но затова са нашите деца – да ни припомнят отвреме на време какви трябва да бъдем. Да ни увличат с детският си ентусиазъм и да ни дават по малко от своята решителност и безгрижност. Единственото което се иска от нас е просто да бъдем с тях колкото можем повече. И да ги обичаме без да се опитваме да ги вкараме в нашите разумни правила.

Всеки човек има нужда да бъде малко по-малко възрастен и малко повече дете. Тогава и светът ще е много по-добър.

След този ден се опитвам да не забравям урока, който моето дете ми даде: Не мисли толкова, просто го направи. Повтарям си го всеки път когато се усетя, че задълбавам в някакви излишни размисли и притеснения. И се опитвам да се вслушвам повече в неразумните детски желания, защото те винаги са истински.

Ако се чудиш как завърши онзи наш скиорски ден - беше страхотно! Получи се така, както бях сигурен, че няма как да се получи, но точно така, както си го пожела моят син!